Кучешко

Да, аз наистина бях като кученце, което те гледа тъжно и върви по петите ти, очаквайки трошица внимание. Да, наистина бях жалка. Да, наистина бях тъжна.

Това кученце-дете още е в мен, още е гладно и още те търси. Сега обаче се опитвам да го привържа към себе си, към Възрастния в мен. Давам му храна, галя го, опитвам да задоволявам потребностите му. Не е лесно. То още не ми вярва. Още се оглежда за теб или друг Псевдо-Възрастен, за когото да се залепи. Но все по-често само се спира. Или го спирам аз? Не знам.

Почна да заглажда косъма. Ребрата му още се броят и опашката му още е подвита, но започва да му се услажда и свободата. Когато си спомни за теб, скимти като бито. Ти го подритваше, вярно, но Аз… Аз го биех постоянно като не го обичах и не му обръщах внимание. Още по-лошо – като не му вярвах. Как ти, непознат човек, да му се довериш, когато Аз, неговата стопанка, не му вярвах?!? Не вярвах, че има зъби и нокти, с които да се защитава, не вярвах, че козината му е достатъчно дебела да го пази от студа, не вярвах, че раните му могат да зарастват бързо… като на куче!

Сега го връзвам единствено с храна и внимание. Не с каишка. Оставила съм го да обикаля където му е интересно, да вие, да бяга, да ръмжи, да се крие. Да е свободно. Но ако тръгне след някой друг, така както тръгна след теб, ще преобърна света, но ще го върна!