Момичето

 – Познаваш ли това момиче?

 – Не.

 – Харесва ли ти?

 – Я да го видя…

 – Ето, разгледай я.

 – Не е първа красавица, но има чар. Малко скулите и носът я правят да изглежда…изпита.

 – Мхм. Говориш за външния вид.

 – Ами това е първото, което се вижда. Като че ли не знае какво да прави с ръцете и краката. Свива ги, кръстосва ги, хваща нещо. Стои скована, сякаш постоянно й е неудобно.

 – Какво прави сега?

 – Изпуска разни неща. Уж съвсем бавно и внимателно ги хваща, но ги изпуска. И после почва да бърза – да ги вдигне, да ги събере, да почисти. Оглежда се, страх я е да не я видят какво е направила.

 – Значи не е спокойна?

 – Хич. Сякаш постоянно играе ролята на невъзмутима пред хората, а като е сама е тъжна и плаче.

 – Защо?

 – Не си е изкарала гнева където трябва и сега го излива със сълзите.

 – Гадно.

 – Да. Неуверена е и не може да си защитава мнението. Понякога лъже, че знае нещо, за да не я помислят за глупава. До нищо хубаво не води това…

 – Значи, като цяло, не я харесваш?

 – Не. Сякаш не си е на мястото, постоянно се притеснява от другите, а това я прави… жалка.

 – Май не може да се забавлява?

 – Имитира забавление. Дори когато си доставя удоволствие, мисли за проблемите си. Глупачка…

 – Тя си мисли, че е мъдра.

 – Мъдра ли?!? Ха, че откога страхливците станаха мъдри?

 – Значи, не я харесваш?

 – Не виждам нищо за харесване… Това момиче постоянно се оправдава, не си вярва, не се отпуска. Не е и женствена.

 – Би ли била приятелка с нея?

 – Не знам. Едва ли.

 – А колежка?

 – Не.

 – Ясно.

 – Кое е ясно?

 – Защо това момиче е такова, каквото го описа.

 – Защо?

 – Защото това си ти.