„Преклонена главица сабя не я сече“ – но какво ли я гризе отвътре?

Българинът е интересно социално животно. Той често се люшка между двете крайности – търпение и мълчание до изнемога или викове и крясъци, с които изгаря мостовете след себе си за секунди. Българинът като че ли се страхува да изкаже мнението си, когато не е съгласен с нещо, или пък обратно – налага собствените си правила на всички. Къде е златната среда и на какво се дължат тези поведенчески особености, несъвместими с изискванията на 21 век?

Ясно е, че възпитанието, което сме получили, играе съществена роля за начина, по който ще се държим в конфликтни ситуации. Проблемът е, че в нашата народопсихология от векове са залегнали страхове и предразсъдъци, трудни за изкореняване. Като поговорката, цитирана в заглавието, или други подобни вярвания: „Трай, коньо, за зелена тревица„, „Мълчанието е злато„, „Децата да са добре, мен кучета ме яли„… Подобни изказвания съдържат в себе си мазохизъм, който виждаме често около себе си и който води до тъга, депресивни състояния, потиснат гняв, който ни разяжда отвътре. Защото примирението и смирението никак не са едно и също нещо!

Знаете ли, че ВСЕКИ ЧОВЕК има право да изразява свободно мнението си; да казва „не“, когато не е съгласен с нещо; да променя мнението си, без да се извинява и чувства виновен за това; да бъде изслушван; да изразява негативните си емоции с думи („Ядосан съм!“, „Тъжно ми е“, „Объркан съм“ и т.н.); да се съпротивлява на думи и действия, които дискриминират него или други хора по пол, възраст, раса, етнос, сексуална ориентация и т.н.? Може би знаем, но възползваме ли се на практика от тези си права? От какво се страхуваме?

Най-често срещаният страх в такива моменти е да не ни отхвърлят като личности, като цяло. Това опасение със сигурност има своите корени в опита ни като деца, но нека помним, че сме вече големи и много по-мъдри и когато някой ни каже „Простак! Ти нищо не разбираш!„, можем да изберем дали и как да общуваме с този човек. В повечето случаи обаче човекът срещу вас няма да отвърне такова нещо. Той или тя може да се почувства зле, че отхвърляте молбата му или че отказвате да се съгласите с неговите/нейните житейски правила, но ако ВИЕ се обърнете към този човек по един асертивен начин, много рядко ще получавате обратна връзка като горната.

Какво означава да си асертивен? Асертивността е качество на личността и стил на поведение, който показва, че уважавате едновременно своите и чуждите нужди (забележете НУЖДИ, а невинаги ЖЕЛАНИЯ, защото тези понятия също не са равностойни!). Асертивният човек не обвинява и не етикетира другия, нито твърди, че ще става на неговото. Той спокойно заявява своите потребности и граници. Например: „Не желая да ме прекъсваш, когато разговарям с клиенти“, „Не ми е приятно, когато си пишеш на телефона, докато разговаряме“, „Искам да ми предадеш документите до края на деня, нямам друга възможност да ги прегледам“, „Не ми се ходи на кино, искам да си почина вкъщи“ и т.н.

Асертивният човек изслушва другите, вниква в чутото и дава адекватен на чувствата си отговор. Колко просто звучи, нали? А е толкова трудно да се направи! Заради страховете ни – от отхвърляне, изоставяне, загуба на любовта, загуба на контрола, унижение… И все пак, когато уважаваме собствените си емоции и граници, това се вижда и другите рано или късно ще се съобразят с тях.

Освен себеуважение и удовлетворяване на потребностите асертивността ни носи множество дългосрочни ползи в общуването с околните като доверие, уважение, разбиране. За разлика от пасивния, агресивния или пасивно-агресивния стил, които могат да ни облекчат за момента (избягваме конфликта, вентилираме гнева си или отмъщаваме на „врага“), но в дългосрочен план носят само негативи – както за нас, така и за другите. Нека помислим, какво губим, когато си мълчим, а вътрешно кипим от гняв? На първо място, губим спокойствието си – веднага усещаме физически реакции като сърцебиене, изпотяване, изчервяване, треперене и др. След това губим себеуважението си – колкото и да се успокояваме, че сме избегнали кавгата, вътрешно знаем, че се страхуваме и това не ни харесва. На трето място, губим положителната връзка с човека, пред когото сме замълчали. Независимо дали това е нашият родител, приятел, колега, шеф или непознат ние пропускаме възможността да му покажем кое ни е ядосало/натъжило/наранило, при което той/тя пак ще повтори поведението си спрямо нас… защото не знае как ни влияе то!

Разбира се, начинът, по който казваме нещо, е много важен и дори бих казала водещ, когато става дума за отстояване на границите. Забележете разликата между „Писна ми да ме критикуваш!“ и „Чувствам се ужасно, когато ми правиш забележки за неща, които според мен са много дребни!„. В първия случай събеседникът ви веднага ще се почувства нападнат и най-вероятно ще отвърне още по-остро. Във втория случай може да се замисли за чувствата ви и да обясни как той се чувства и защо наистина ви прави тези забележки – тоест може да поставите началото на конструктивен разговор, който в най-лошия случай ще ви даде информация за начина на мислене на другия. А когато знаете как мисли другият, имате много повече сила и свобода да постигнете съгласие.

Да си асертивен означава да вярваш в идеята АЗ ПЕЧЕЛЯ И ТИ ПЕЧЕЛИШ. Означава да открием линия на поведение, която да удовлетворява и двете страни, поне за момента. Означава да се чувстваме уверени и спокойни за взаимоотношенията си, без да има какво да ни яде отвътре.