Страстта е сляпа

Това е истинска история.

Млада жена се влюбва в млад мъж. Чувства се като на 13, когато той й пише и се уговорят да се видят. Гласи се пред огледалото цял час, за да е красива за него, той да я хареса, да й направи комплимент… Дотук добре. Нищо ново под слънцето. Само че… Младата жена е омъжена, обича съпруга си, той нея – също. Младият мъж също е обвързан. Твърди, че обича приятелката си и иска дори да се ожени за нея. За да стане още по-зле, имайте предвид, че това е несподелена любов… или по-правилно е да се каже – несподелена страст. Защото младата жена копнее за младия мъж като човек, приятел и любовник, но младият мъж не я обича.

Какво прави тя? Подчинява се на емоциите си и се опитва по всякакъв начин да покаже на младия мъж, че го желае и че няма нищо против да бъдат интимни. Той я отблъсква. Тя настоява. Той й обяснява, че по еди-какви си причини не желае да бъде с нея. Тя продължава да настоява.

Както сами се досещате, историята няма щастлив край. Защото страстта е сляпа. Тя не вижда по-далеч от собствените си емоции и желания. Не. Тя гледа, слуша, научава още и още за човека срещу нея, но НЕ ИСКА, НЕ ЖЕЛАЕ да разбере, да проумее, да приеме, да се смири с РЕАЛНОСТТА. Младата жена знае, че младият мъж няма да й даде това, което иска от него. Но продължава да го иска и да го търси. Защо?

Защото се ужасява от това, което ще се случи с нея, ако приеме реалността. Това, което ще се случи, е, че младата жена ще превърне „Той не ме иска“ в „Аз не ставам за нищо“. И преди й се е случвало. С родителите й. С приятели. С момчета, които харесва. И сега мисълта „Аз не ставам за нищо“ идва все по-лесно и бързо в ума й. Жената знае, че тази идея не е вярна. Но продължава да се чувства отхвърлена, гневна, тъжна, непотребна.

Ако използваме термините на когнитивно-поведенческата психотерапия, можем да опишем горния случай по следния начин:

Ранен опит (неприемане от страна на връстниците, ниска самооценка, студенина и резервираност от страна на родителите) > Основни убеждения (Аз не ставам за нищо, Никой не ме харесва) > Правила (Трябва да накарам другите да ме харесват) и Допускания (Ако този, когото харесвам, не харесва мен, значи не ставам за нищо) > Автоматични мисли (Той не ме иска, Той не ме харесва, Той не ме приема такава, каквато съм) < Активиращ стимул (Мъж, когото тя харесва)

Основните убеждения са базови идеи за нас, другите и света като цяло. Те са положителни, неутрални и отрицателни и се формират в детството ни. Почти невъзможно е да бъдат променени, но може да се работи по посока смекчаване на отрицателните основни убеждения за самите нас (като например „Аз не ставам за нищо“), но това изисква години терапия. Правилата и допусканията са когнициите, които ни водят през житейския ни път. Те могат да отговарят на реалността, но могат и да я изкривяват така че да отговарят на основните ни убеждения. В гореописания случай правилата на младата жена я предпазват от нахлуването в съзнанието й на негативното й основно убеждение. С други думи, тя е убедена, че ако се старае да накара хората да я харесват, няма да се чувства така, както се е чувствала в детството си – отхвърлена, тъжна, самотна. Автоматичните мисли са конкретни образи или идеи за съответната ситуация, които са полусъзнавани и предизвикват определени емоции в нас. В случая младата жена е можела да си помисли много неща, когато мъжът я е отхвърлил, но поради специфичния й ранен опит и характеровите й особености, през главата й е минала точно мисълта „Той не ме харесва“.

След време стана ясно, че мъжът я харесва и дори я желае като жена, но неговите собствени правила и допускания му пречат да бъде с нея. Какъв е изводът? Всеки има свои рамки от правила, свои когнитивни изкривявания, свои страхове, които ежедневно се сблъскват с желанията и страховете на околните. Ако елементите на пъзела съвпаднат, двама души могат да си дадат това, което искат, по избран от тях начин. Когато обаче житейските правила са коренно различни, между хората се изправя стена, която трудно може да бъде разрушена. По-често, не е и нужно. Защото страстта е сляпа.

Не любовта, а страстта е тази, която сама поставя превръзка на очите си и тапи в ушите си. Толкова усилено потиска информацията от петте си сетива, че околните казват за такъв човек „Дойде му сляпата неделя“… Той или тя вижда и чува само това, което иска да види и чуе за обекта на желанията си. В случая по-горе младата жена знае прекрасно, че мъжът, когото иска, не споделя идеите, ценностите й, мислите и чувствата й. С една дума – че той не е за нея. Но собствените й страхове и неувереност я тласкат да върви според правилото си, вместо да го преработи в нещо като „Не е нужно всички да ме харесват, за да се обичам“.

Любовта вижда, чува, помирисва, вкусва и усеща прекрасно. Пълно. Тя дава свобода, а не окови. Тя приема, но не всичко. Тя отхвърля, но не всичко. Тя поставя двамата на равна нога, а не единият горе, а другият долу. Любовта не иска от единия да се променя, за да задоволи капризите на другия. Тя дава криле, за да поискат и двамата да се променят. За да обичат. А не да страдат.

Може би ви е любопитно какво се случи с младата жена? Тя се разгневи. Разгневи се първо на себе си, а след това и на младия мъж. И го пусна. Разбра, че това, което е виждала в него, не съществува, че е било само нейна илюзия. И избра да прогледне.