Тревогата – начин на употреба

Преди няколко години направих нещо, от което ужасно ме беше страх. Не, не беше скачане с бънджи или говорене пред публика, а просто един разговор, но въображението ми чертаеше такива ужасяващи сценарий за него, че дълго бягах от самата мисъл. Но нещо по-голямо, по-мъдро и по-смело от мен ме караше да го направя, да приключа с неведението. Е, направих го. Не беше изобщо това, което си мислех. Сълзите, които пролях след този разговор, не бяха от страх или тъга, а от любов.

Тревогата за бъдещето може да ви срине. Тя може така да ви парализира, че да не знаете какво да правите със себе си. Тя може да ви задуши. Буквално. Паническите атаки, които се случват на все повече хора, са ярък пример за тревога, излязла извън релси. Тревога по-силна от настоящите потребности, мечти и желания на човека.

За разлика от страха, който има своите положителни аспекти (подготвя тялото ни за “битка или бягство”), в тревогата няма нищо полезно. Тя е насочена към бъдещето, към поведението на другите, към ситуации, които не можем да контролираме, към неизвестното. Постоянният страх за бъдещето е чувството тревога. Но никой не може да контролира и предвиди всичко около себе си, затова и тревогата е ненужна. Ние можем да учим или не, но не можем да предвидим с точност какво ще се случи на изпита. Можем да се грижим за външния си вид или не, но няма как да сме сигурни кой ще ни хареса. Можем да изберем подчинението, агресията или съблазняването като стратегия за действие в дадена ситуация, но не можем да знаем какво ще се случи след това.

Щом като тревогата е безполезна, защо милиони (милиарди?) хора ежедневно я държат в себе си и страдат от нея? Може би защото техните житейски правила и допускания (“Трябва да се харесам на всички.”, “Трябва да успея на всяка цена.”, “Ако се проваля, ще ме накажат.” и т.н.) им пречат да се отпуснат и да се смирят, да приемат реалността такава, каквато е – с върхове и спадове, успехи и провали, щастие и нещастие. Перфекционистите и контролиращите хора са най-склонни към тревожни разстройства, но това не означава че “непукистите” са застраховани срещу тревогата. Ако само повтаряме “Не ми пука” без да предприемаме действия спрямо това, което ни поднася животът, ще трупаме гняв и тревога и ще се парализираме все повече и повече.

Не можем да унищожим тревогата, но можем да й попречим да унищожи нас. Как? Като подложим на съмнение правотата и правилата си във всяка една ситуация и като действаме. Когато заменим “Трябва да стане точно по този начин, иначе – лошо!” с “Има много варианти, но мога да се справя с всеки един”, тревогата ни ще намалее. Освен това е добре фокусът, насочен навътре, към нас самите и реакциите ни, да се обърне към другите и към ситуацията като цяло. Когато отворим сетивата си за гледките и звуците около нас и ги разчетем рационално (не под влиянието на страха), ще забележим, че всяко живо същество мисли и действа спрямо собствените си страхове и желания. И ние не сме центърът на тяхната вселена, а само на своята собствена.

Човекът, с когото разговарях преди години, беше силно изненадан, че изобщо мисля за него и се интересувам от мнението му. Той не изпитваше никакви лоши чувства към мен, както аз се тревожех, четейки мислите му и треперейки в какво ли съм сгрешила. Тогава осъзнах, че е крайно време да живея тук и сега и да не се тревожа за нищо, защото всичко, от което имам нужда, ще ми се даде. Стига да вървя напред.