Кучешко

Да, аз наистина бях като кученце, което те гледа тъжно и върви по петите ти, очаквайки трошица внимание. Да, наистина бях жалка. Да, наистина бях тъжна.

Това кученце-дете още е в мен, още е гладно и още те търси. Сега обаче се опитвам да го привържа към себе си, към Възрастния в мен. Давам му храна, галя го, опитвам да задоволявам потребностите му. Не е лесно. То още не ми вярва. Още се оглежда за теб или друг Псевдо-Възрастен, за когото да се залепи. Но все по-често само се спира. Или го спирам аз? Не знам.

Почна да заглажда косъма. Ребрата му още се броят и опашката му още е подвита, но започва да му се услажда и свободата. Когато си спомни за теб, скимти като бито. Ти го подритваше, вярно, но Аз… аз го биех постоянно като не го обичах и не му обръщах внимание. Още по-лошо – като не му вярвах. Как ти, непознат човек, да му се довериш, като Аз, неговата стопанка, не му вярвах?!? Не вярвах, че има зъби и нокти, с които да се защитава, не вярвах, че козината му е достатъчно дебела да го пази от студа, не вярвах, че раните му могат да зарастват бързо… като на куче!

Сега го връзвам единствено с храна и внимание. Не с каишка. Оставила съм го да обикаля където му е интересно, да вие, да бяга, да ръмжи, да се крие. Да е свободно. Но ако тръгне след някой друг, така както тръгна след теб, ще преобърна света, но ще го върна!

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s