– Познаваш ли това момиче?
-Не.
-Харесва ли ти?
-Я да го видя.
-Ето, разгледай я.
-Не е първа красавица, но има чар. Малко скулите и носа я правят да изглежда…изпита.
-Мхм. Говориш за външния вид.
-Ами това е първото, което се вижда. Като че ли не знае какво да прави с ръцете и краката. Свива ги, кръстосва ги, хваща нещо. Стои скована, сякаш постоянно й е неудобно.
-Какво прави сега?
-Изпуска разни неща. Уж съвсем бавно и внимателно ги хваща, но ги изпуска. И после почва да бърза – да ги вдигне, да ги събере, да почисти. Оглежда се, страх я е да не я видят какво е направила.
-Значи не е спокойна?
-Хич. Сякаш постоянно играе ролята на невъзмутима пред хората, а като е сама е тъжна и плаче.
-Защо?
-Не си е изкарала гнева където трябва и сега го излива със сълзите.
-Гадно.
-Да. Неуверена е и не може да си защитава мнението. Понякога лъже, че знае нещо, за да не я помислят за глупава. До нищо хубаво не води това…
-Значи, като цяло не я харесваш?
-Не. Сякаш не си е на мястото, постоянно се притеснява от другите, а това я прави… жалка.
– Май не може да се забавлява?
-Имитира забавление. Дори когато си доставя удоволствие, мисли за проблемите си. Глупачка…
-Тя си мисли, че е мъдра.
-Мъдра ли?!? Ха, че откога страхливците станаха мъдри?
-Значи, не я харесваш?
-Не виждам нищо за харесване… Това момиче постоянно се оправдава, не си вярва, не се отпуска. Не е и женствена.
-Би ли била приятелка с нея?
-Не знам. Едва ли.
-А колежка?
-Не.
-Ясно.
-Кое е ясно?
-Защо това момиче е такова, каквото го описа.
-Защо?
-Защото това си ти.