– Познаваш ли това момиче?

-Не.

-Харесва ли ти?

-Я да го видя.

-Ето, разгледай я.

-Не е първа красавица, но има чар. Малко скулите и носа я правят да изглежда…изпита.

-Мхм. Говориш за външния вид.

-Ами това е първото, което се вижда. Като че ли не знае какво да прави с ръцете и краката. Свива ги, кръстосва ги, хваща нещо. Стои скована, сякаш постоянно й е неудобно.

-Какво прави сега?

-Изпуска разни неща. Уж съвсем бавно и внимателно ги хваща, но ги изпуска. И после почва да бърза – да ги вдигне, да ги събере, да почисти. Оглежда се, страх я е да не я видят какво е направила.

-Значи не е спокойна?

-Хич. Сякаш постоянно играе ролята на невъзмутима пред хората, а като е сама е тъжна и плаче.

-Защо?

-Не си е изкарала гнева където трябва и сега го излива със сълзите.

-Гадно.

-Да. Неуверена е и не може да си защитава мнението. Понякога лъже, че знае нещо, за да не я помислят за глупава. До нищо хубаво не води това…

-Значи, като цяло не я харесваш?

-Не. Сякаш не си е на мястото, постоянно се притеснява от другите, а това я прави… жалка.

– Май не може да се забавлява?

-Имитира забавление. Дори когато си доставя удоволствие, мисли за проблемите си. Глупачка…

-Тя си мисли, че е мъдра.

-Мъдра ли?!? Ха, че откога страхливците станаха мъдри?

-Значи, не я харесваш?

-Не виждам нищо за харесване… Това момиче постоянно се оправдава, не си вярва, не се отпуска. Не е и женствена.

-Би ли била приятелка с нея?

-Не знам. Едва ли.

-А колежка?

-Не.

-Ясно.

-Кое е ясно?

-Защо това момиче е такова, каквото го описа.

-Защо?

-Защото това си ти.