Добрия, лошия, злия и… тъжния

   Знам, че много хора усещат в себе си една празнина, една липса, една огромна черна дупка. Опитват се да я запълнят с вещи, с хора, с дейности, но тя си стои – все така дълбока и все така болезнена. Променяме външния си вид, сменяме работата си, дори заместваме партньора си, но липсата остава. Вътре. Там, където трудно ще я достигнем.

   Много пъти съм се питала откъде идва тази празнота. Защо живеем задоволени и презадоволени, а отвътре се чувстваме празни… Защо нищо не ни носи радостта, която очакваме, за която копнеем? Няма еднозначен отговор, но е много вероятно просто да не сме научени да бъдем щастливи. Как става това? Та нали всеки родител иска най-доброто за детето си и се стреми да му го осигури? Да, не познавам родители и прародители, които съзнателно да желаят злото на детето или внука си. Но има много начини да нараниш…

Какво се случва с един бъдещ възрастен, когато още като бебе е бил изоставен от майка си – минути, дни или месеци след раждането? Ако не е имало кой да откликва на плача му? Ако обгрижващите го възрастни непрекъснато са се сменяли и не е имало една Мама, която винаги да е до него? Какво се случва с това бебе, ако то вижда, чува и помирисва Страха и Гнева още след раждането си? Този малък бъдещ възрастен научава на много крехка възраст, че светът е лош… и хората също. Той или тя буквално изключва чувствата си, защото иначе няма да оцелее… Едно бебе не може да се бори с толкова силни чудовища, каквито са негативните емоции на тази възраст. И той/тя се откъсва от този лош свят и от тези лоши хора… С всяка година все повече се откъсва. Става „вълк-единак“, „аутсайдер“, не-зависим човек. Но независими хора няма – всяка една наша потребност се удовлетворява от другите. И това „замръзнало“ откъм чувства бебе се превръща във възрастен, който едновременно се страхува от самотата и от обвързването; скептик и циник, който си е уж самодостатъчен, но всъщност неистово копнее за онази топлота и онова внимание, което не е получил в Началото.

Какво се случва с един бъдещ възрастен, когато на една или две години все още се отнасят с него като с бебе? Когато майка му се страхува да пусне детето си в големия свят и прави всичко вместо него? Когато възрастните хранят, обличат и осигуряват детето, но не го поощряват да бъде самостоятелно, не го хвалят за малките ежедневни победи, не му се радват, не го галят, не го гощават със своята радост и топлина? Този бъдещ възрастен ще се страхува да не загуби Другия – източника на своята сила… Той/тя ще се отказва всекидневно от своите чувства, за да угоди на Другия. Но в същото време ще мрази този Друг, защото той му е отнел Свободата, Избора и Достойнството… Този човек може да се хвали с алтруизма си, но ферментиралия гняв в него ще избликва под формата на болести, мазохизъм, свръхзагриженост и контролиране на Другия, завист.

Какво се случва с един бъдещ възрастен, когато още на 3-4 години неговите агресивни и спонтанни импулси са били потискани и наказвани? Ако детето чува и усеща предимно укори, критики и заплахи от своите близки, то „застива“ – в буквалния и в преносния смисъл на думата. То се научава само да убива Енергията си. Бави се, колебае се, отлага. Ами ако вместо догми, то се сблъска с липса на всякакви правила в семейството? Или с правила, които се променят ежедневно и ежечасно? Тогава този човек ще научи, че Маската му е по-важна от Лицето му. Той/тя ще се бунтува, но и сам/а ще се наказва за своя бунт. Ще се старае да спечели условната любов на другите чрез постижения, титли, награди и похвали. Този човек ще се страхува от всяка промяна в живота си, защото никога няма да е готов за нея, никога няма да вярва, че тя е за добро. Гневът на това бивше дресирано дете ще излиза под формата на мърморене и скрито недоволство, размотаване или педантизъм, непохватност, бездействие…

Какво се случва с един бъдещ възрастен, когато той/тя е свикнал/а от дете да бъде харесван и награждаван, без да полага усилия? Ако неговият/нейният образец за поведение (мама и татко, баба и дядо) сам не може да се контролира? Ако един ден го наказват за нещо, а на другия го хвалят за същото? Ако този човек е научил, че на малкото дете и на болния се прощава всичко, а на възрастния – нищо? Какво се случва, когато единият родител го е глезел, а другият е бил „лошото ченге“? Когато бащата на това дете не е бил Мъж, а майка му не е била Жена – те не са се чувствали добре в кожата си? Този бъдещ възрастен няма да е възрастен… Той/тя ще иска да остане дете завинаги – без правила, без графици, без планове. Този човек ще мисли само за консумацията, но не и за цената на това благо. Ще се страхува от всяко ограничаване, от всеки завършек, от всяка не-свобода. И ще си плаща (без да знае и да го иска) чрез фобии от различен вид. Спектакълът, в който този възрастен – дете играе (често цял живот), е изпълнен с борба за утвърждаване, скандали, интриги, отмъщение… но най-много със страх и тъга.

   Та аз не знам откъде точно идва Празнотата в човека. Знам само, че във всеки възрастен има едно малко дете, което често е гладно. Гладно и жадно е за БЕЗусловна любов.

 

 

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s