Реална Нереалност

Искаш прегръдка, а получаваш (hug). Искаш целувка, а получаваш :* Искаш да видиш човека до себе си, а получаваш движещо се изображение. Искаш реалност, а получаваш илюзия… Другият става все по-далечен, все по-непознат и все по-неразбран. Далеч от ръцете, далеч от сърцето… Или?

Няма измъкване от интернет и социалните мрежи, това е ясно. Нереалистично е да искаме да се върне доброто старо време, когато общувахме на живо и нямаше нужда да добавяме това уточнение „на живо“, когато канехме някого на среща. За добро или лошо, живеем в 21 век и електронните джаджи са навсякъде около нас. Много често от тях зависи работата, препитанието ни. Много често те са и единственият начин за връзка с хора, които живеят далеч от нас. Така че… Какво да сторим, за да задоволим адекватно най-базовата и нормална човешка потребност – тази от общуване (на живо)?

Да видиш Другия, да погледнеш в очите му, да чуеш гласа му, да усетиш аромата му, да го прегърнеш и целунеш, защото ти е близък, или да наблюдаваш мимиките и жестовете му от разстояние, за да го опознаеш по-добре. Не е ли това единственият начин да БЪДЕШ с някого в реалността? Да го усещаш с петте си сетива, а не само с едно или две? Според научните изследвания, около 80% от информацията при общуване получаваме чрез зрението, около 10% – чрез слуха си, а останалите десетина процента са отредени за обонянието, вкуса и осезанието ни. Питам се обаче, каква е разликата в КАЧЕСТВОТО на тази пренебрегвана от мнозина информация спрямо това, което виждаме и чуваме отсреща?

Ароматът на Другия, неговата естествена миризма, ни носи важни сведения за него и за взаимното ни общуване. Според лекарите, промяната в мириса на човек може да показва дори наличието на различни заболявания. Извън медицинската сфера обаче, ароматът на Другия прави най-често две неща – привлича ни или ни отблъсква. Дава ни първично усещане за това дали другият е приятел или враг, добър или лош, приятен или неприятен за нас. Тази информация достига до същността ни несъзнавано или полусъзнавано и често ние самите не знаем защо таим симпатия към някого и антипатия – към другиго. Естественият мирис на Другия, съчетан с цялостното му излъчване (a то е съвкупност от мислите и емоциите му), ни казват „Ела“ или „Стой надалеч“.

Докосването до Другия не може да бъде заменено от никоя машина, изобретена до този момент. Усещането за тялото и вкуса на Човека, с когото общуваме и сме близки, е това, което ни дава най-важната информация – как се чувстваме в интимното пространство на нашето общуване. Мястото, където сме най-уязвими, най-раними и крехки, но и най-истински. Прегръдката, целувката, погалването, сексуалният акт са НУЖДА, а не желание или каприз. Но колко често заменяме тези подаръци от природата с емотикони, стикери и видеоклипове? Могат ли изображението и звукът да ни донесат информацията и преживяването на БЛИЗОСТ с Другия? Вярвам, че не.

Ако приемем, че живото общуване между хората е незаменимо и носи най-голямо удовлетворение, то защо онлайн комуникацията е в своя пик и вече ни е трудно дори да се погледнем в очите? Няма да повтарям това, което вие знаете – че общуването чрез писане на съобщения или използване на камера е по-лесно, по-бързо, по-евтино и по-безопасно. Но дали това последното – безопасността – често не взима връх и то в отрицателния смисъл? По-безопасно ли е за моите чувства ти да си далеч и аз само да ти пиша? Ако е така, това истинско общуване ли е? Презастраховаме се, че ако нещо не ни хареса в Другия, просто ще го блокираме. А в реалността няма такава опция. И това е страшно за много хора…

Живеем във времена, в които е нужна СМЕЛОСТ, за да общуваш с Човека на живо! Трябват кураж и вяра в себе си, за да застанеш с лицето и тялото си до някого и да му кажеш какво мислиш за него, какво чувстваш към него. Да дадеш топлина и приемане или обратното – да поставиш граници. Да го подкрепиш емоционално с усмивка и докосване или да му покажеш с цялото си същество как се чувстваш в неговата компания. Трябват умения, трябва емпатия, трябва човечност.

А написаните думи и стикерите в социалните мрежи нямат тази сила – при все разнообразието им. Защото тонът на гласа, мимиките, жестовете, ароматът, ръкостискането, топлината на Другия са истинската реалност. Останалото е заместител на това общуване. Онлайн комуникацията не е маловажна, но не може да задоволи най-голямата ни нужда – тази от близост и усещане на Другия. Защото всички човешки потребности се задоволяват само от друг човек. Останалото е изкуствено. А изкуствените цветя не миришат – нито приятно, нито неприятно. Никак. Те просто не носят информация. Кой съм Аз и кой си Ти?

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s