Приказка за стената

„Имало едно време едно малко момиченце. То било добро, красиво и умно, но много тъжно. Причината за тъгата му били неговите родители, които то почти не виждало. Те търгували в далечни земи и рядко се прибирали у дома при дъщеря си. Когато пък били вкъщи, все били изморени и гневни и пъдели дъщеря си да си играе сама в нейната стая. Много сълзи изплакало детето в самотата си, но какво можело да стори?

Колкото повече растяло момиченцето, толкова повече отслабвало сърцето й. Когато станала млада девойка, тя легнала болна – сърцето й едва-едва туптяло. Родителите й се суетели около нея, предлагали й най-вкусната храна, най-красивите дрехи, най-мъдрите книги, но нищо не помагало на момичето. Един ден родителите на девойката отново заминали по работа и тя решила, че е време също да тръгне на път, за да потърси лек за болното си сърце.

Дълго се скитало момичето. Минало през много градове и селца. Някои хора я съжалявали заради болестта й, други й се подигравали, трети я отминавали с безразличие.

Един ден девойката чула от някъде, че в далечно царство зад огромна стена от лед живеел красив принц, който се занимавал с магьосничество. Хората съветвали младото момиче да открие принца, защото само той можел да излекува сърцето й.

Изпълнена с надежда, девойката тръгнала да търси царството на принца-магьосник. Дълго вървяла тя, а сърцето й все по-бавно туптяло в гърдите. Един ден момичето видяло пред себе си огромна стена от лед. Надлъж и нашир, докъдето поглед стига се простирала стената, а облаците криели върховете й. Зачудила се девойката как да премине стената, защото знаела, че зад нея се намирало вълшебното царство на красивия принц.

Месеци наред момичето обикаляло ледената стена, но тя била безкрайна. Нямала врати, ни дупки, ни проход – само гладък лед. Замислила се девойката дали не може да се качи по стената и да се спусне от другата й страна. Върнала се в близкия град и потърсила вълшебни обувки, с които да изкачи стената. Открила един обущар, който имал такива обувки, но той й рекъл:

– Ще платиш ли цената за тях? Не искам пари и диаманти, а да ми дадеш очите си… За какво са ти те сега? Нали принцът-магьосник ще те излекува скоро?

Уплашила се девойката, но какво да стори? Дала на обущаря очите си, взела вълшебните обувки и тръгнала към стената. По пътя срещнала едно бедно овчарче, което й помогнало да стигне до леда. Благодарила му девойката и тръгнала да изкачва стената. Катерела се дълго, но вълшебните обувки изведнъж изгубили силите си и тя паднала от ледената стена. Девойката оживяла, но мъката й се удвоила.

С помощта на овчарчето сляпото момиче се върнало в града и потърсило вълшебен огън, с който да разтопи част от стената и да мине през нея. Открило един ковач, който имал такъв огън. Той обаче й рекъл:

– Ще ти дам огъня, но искам ушите ти! За какво са ти те? Нали скоро ще откриеш принца-лечител?

Уплашила се девойката, но какво да стори? Вярвала, че с огъня ще разтопи стената. Дала ушите си на ковача и тръгнала – сляпа и глуха – към леда. Срещнала пак бедното овчарче, което я нахранило с овче мляко и я изпратило до стената. Девойката доближила огъня до леда и зачакала да се разтопи той достатъчно, за да премине. Но и вълшебният огън бил безсилен… Не успяла и с него да пробие стената.

Отчаяно, момичето се върнало в града и потърсило един дърводелец, за който говорели, че имал вълшебна флейта, чийто звук събарял всички стени. Намерило то майстора и му казало какво желае. Дърводелецът й обяснил, че ще получи флейтата, ако му даде гласа си. Какво да прави горката девойка? Дала гласа си на дърводелеца, взела флейтата и се върнала – сляпа, глуха и няма – пред стената. Само бедното овчарче я придружавало, за да не се изгуби по пътя.

Засвирила с флейтата девойката и не след дълго другарят й написал на кожата й, че вижда как ледът се пропуква. Дълго, дълго свирело момичето и най-накрая част от стената паднала.

Девойката преминала през пролуката и стигнала до двореца на принца-магьосник. Отвели я при него. Тя не го виждала, не го чувала, но знаела, че е пред нея. Смилил се принцът и й върнал зрението, слуха и говора. Замолила го тя да излекува и сърцето й, защото иначе скоро щяла да умре, но той отвърнал:

– Не мога да сторя това. Върви си. Не ти е мястото тук…

Отчаяна, девойката си тръгнала от вълшебното царство, а сърцето й кървяло и тя умирала бавно. Стигнала до колибата на овчарчето и със сетни сили паднала на прага. Очите й виждали, ушите й чували, можела да говори, но сърцето й спирало…

Бедното овчарче отворило вратата на дома си и я поканило да влезе. Заплакала девойката, защото се сетила как той й бил помагал през цялото време. Настанило се овчарчето до камината, взело момичето на ръце и като бебе я люляло в скута си – едно, две, три денонощия… С билки я поило, с овче мляко я хранило и на четвъртия ден девойката усетила, че сърцето й – макар и слабо – е вече цяло и тупти по-силно. Погледнала навън и видяла ледената стена, криеща царството на принца-магьосник. Но сега тя била прозрачна и царството не изглеждало така вълшебно както преди. Защото знаела, че магьосникът не можел да излекува сърцето й, а бедното овчарче я върнало към живота.“