Време разделно

Това не е роман. Не е и филм. Случва се наистина. Сега, тук, до вас, във вас. Дошло е време разделно.

Какво знаете за разделите? За пускането на нещо или някого да си тръгне от живота ви? За откъсването? За липсата?

Може би няма да ви изненадам, ако ви кажа, че това, което знаете и ЧУВСТВАТЕ по темата, е в тясна връзка с опита ви в детството. Но тук и сега ми се иска да говорим за друго. Може ли разделите да се случат по-безболезнено, по-осъзнато, по-мъдро?

Целият ни живот е изпълнен с раздели. Когато сме излезли от майчината утроба, ние сме преживели (по-леко или по-тежко) първата си раздяла, първата промяна в нашия свят. Това тъмно, топло и тихо място никога вече няма да е реалност, а в най-добрия случай ще остане вътре в нас, в психичния ни свят, като остров на тишината и спокойствието, като нещо, за което нямаме реален спомен, но търсим ежедневно в Другите.

Ако имаме късмета да бъдем отглеждани от биологичната си майка, отбиването от нейната гърда, а след това все по-честите моменти, в които друг възрастен поема грижите за нас, също са раздели, свързани с тревога и недоволство.

Но ние оцеляваме. Оцеляваме, за да се сблъскаме с раздялата със семейството, когато тръгнем на детска градина, на училище, в университет. Оцеляваме, за да се разделим с детството, а после и с юношеството си (пак, ако имаме късмет). Идва време да пуснем първата любов, първите приятели, първите учители. Да се разделим с родния дом, с баба и дядо, с родителите. Ами мечтите, желанията, надеждите, фантазиите през всеки ден от живота ни? Нима разочарованието и несбъднатите копнежи не са болезнени раздели?

Как да облекчим болката от раздялата, мъката от липсата на нещо или някого? Можем да си повтаряме много успокояващи фрази, но успокояват ли ни те в действителност? Иска ми се да ви кажа нещо мъдро и дълбокомислено, но истината е, че … за всеки истината е различна. Когато е загубил нещо, човек преодолява (или не преодолява) загубата по различен начин, за различно време, с различен темп. На някого са му нужни минути или дни, за да остави назад миналото, на друг няма да му стигне и цял живот.

И все пак, как да облекчим разделите? Как да ги направим поносими?

Може би е добре да започнем от там, че нещата и ситуациите трябва да се довършват, да се слага подходящ край на всичко, което оставяме назад. Ако усещате, че имате недовършена работа, неизказани думи, неосъзнати чувства, ще ви е много трудно да се разделите с миналото.

Друг наш избор, а именно да таим всичко в себе си, също носи двойна тежест и тревога. Ненапразно народната мъдрост гласи, че споделената мъка е половин мъка. Словото е инструмент за лечение на душата от хилядолетия.

Като воденичен камък на шията ви може да тегне и идеята, че нещо или някой ви принадлежи, а вие сте го „изпуснали“. Напомняйте си всеки ден, че нищо и никой не ви принадлежи, освен вашето тяло и вашата душа. Някой е решил да сподели част от живота си с вас, но след това си е тръгнал – това е негово решение и вие трябва да го уважите, ако очаквате другите да уважават вас. Загубили сте мечта или надежда? Това, което сте виждали пред себе си, все още може да ви се случи, но под друга форма, например може да нямате биологично дете, но да имате осиновено дете, което е просто друга форма на удовлетвореното желание да бъдеш родител. Загубили сте любим предмет, любима работа, любимо място? Може би Вселената ви показва, че е време за промяна. Време разделно.

Всеки наш ежедневен избор (дори какво да си купим за ядене или какво да четем) ни определя като индивиди и чертае бъдещето ни. Идеята, че ние сами избираме мислите си и поведението си е трудна за разбиране, когато човек е под властта на емоциите си (мъка, тъга, гняв, разочарование, безнадеждност). Правилният път не е лесен, но и раждането не е лесно, нали? Приемането, разбирането и изразяването на емоциите ни ни разграничава от другите животински видове, които разчитат само на инстинктите си. Ние имаме ИЗБОР – да бъдем или да не бъдем, да пуснем или да се вкопчим, да се осъзнаем или да живеем в тъмнина.

Единствената константа на този свят е промяната и рано или късно тя ще ни застигне. Въпросът е дали ние сме я ИЗБРАЛИ или тя ни е заварила вкопчени в миналото и в скръбта по изгубеното, което никога не сме притежавали.

Всеки ден е време разделно.