Приказка за Душите

Имало едно време… две Души. Светли, мъдри и изтъкани от Любов. Те обитавали две тела. Всяко тяло имало разум, его и Душа. Телата живеели в триизмерното пространство на Земята, а Душите им били едновременно в материята и в невидимото.

За разлика от Егото, което било страхливо и обичало да се презапасява, да контролира и да брои (о, това му било любимо!), а също да планира бъдещето и да се тревожи за него… Душите не познавали страха, гнева, омразата и тревогата. Тяхната работа била да Свързват, да Изграждат и да Поддържат връзки между хората.

И така, тези две Души се намерили – някъде, някога. Без значение кога и къде. Може би се познавали от предишни животи, а може би се запознали в този живот съвсем случайно. Въпреки че, ако питате мен, случайностите са най-неслучайните събития.

Когато двете Души се свързали, между тях започнал да тече поток от енергия с мисли, чувства и усещания. Всяка една от Душите знаела какво се случва с другата независимо от времето и пространството. Дори когато телата им мълчали и живеели много далеч едно от друго, всяка от двете Души знаела кога другата мисли за нея, кога е раздразнена и уморена, кога е уплашена и тревожна, кога спи и кога будува, кога сънува другата Душа, кога има и кога няма нужда от нея. Това знание било интуитивно, то протичало по нишката от енергия.

Всяко от двете същества обаче притежавало и свое Его. Егото уж се радвало на връзката между двете Души, но с присъщото му недоверие към Живота и Съдбата често поставяло препятствия пред енергията, която виждало, но не можело да си обясни. Подкрепяно от човешките правила и закони, сред които Душите били принудени да живеят, Егото обичало да си играе с двете същества и да поставя на изпитания Душите им.

Любимата игра на Егото била един танц. Но това не бил приятният, животворен, свързващ телата танц, а един друг – носещ тревога и тъга. Егото знаело, че двете Души имат различни задачи на този свят. Едната Душа трябвало да се научи да дава безусловно, а другата – да приема безусловно. Затова Егото лесно измислило болезнените стъпки на своя танц.

Когато едната Душа била уморена и заспивала, Егото започвало да шепне на нейните тяло и разум, че всичко, от което те се нуждаят тук и сега, е другото живо същество, с което са свързани. Тялото и разумът били уплашени и тъжни, защото Душата им спяла и нямало кой да им вдъхне мъдрост, смелост, да заглуши думите на Егото. Тогава едното същество правело крачка напред към другото. Последното обаче също чувало шепота на своето Его и тълкувало тази крачка напред като нежелано изискване от някой, който не може да се справи сам и нарушава чуждия покой. Затова второто същество правело крачка назад. Първото се ядосвало на това отстъпление и търсело реванш, започвало наистина да изисква и така порочният танц се завъртал. Крачка след крачка, двете същества се изпълвали с негодувание все повече и повече и не виждали по-далеч от носа си.

Рано или късно обаче, една от Душите се събуждала и виждала изкривения от Егото танц на двете същества. Виждала как те говорели на различни езици, как приемали действията на другия като нападение, как не се чували и не се разбирали. Въртейки се в гнева си, те не усещали светлия поток от енергия, който ги свързвал и който подреждал пъзела само с инструмента Любов.

Отърсила се от съня, едната Душа спирала танца и започвала наново да възстановява разрушените мостове. Другата Душа усещала промяната и също се събуждала. Тогава и двете същества спирали и правели крачка едно към друго. Егото продължавало да шепти заканите си, но нуждата от общуване на Душите им ставала по-силна от всякакви игри. Те замирали и зачаквали сигнала за това, че енергиите, течащи между тях, са на една вълна. Тогава се протягали и се докосвали – през пространството, което ги деляло. Можели да усетят прегръдката си през километрите и през часовете. Изпитвали спокойствието на Души, които не мислят, а знаят и чувстват.

Приказката никога няма да свърши. Докато има Души и Его, те ще се борят. Понякога ще си стискат ръцете с една обща цел, но по-често ще са в конфликт. Защото обратното на Страха не е смелост, а Любов и Вяра.