Архив на категория: ЛЮБОПИТНО

Важни и интересни въпроси, засягащи характера на психологията и психичното здраве

Приказка за Душите

Имало едно време… две Души. Светли, мъдри и изтъкани от Любов. Те обитавали две тела. Всяко тяло имало разум, его и Душа. Телата живеели в триизмерното пространство на Земята, а Душите им били едновременно в материята и в невидимото.

За разлика от Егото, което било страхливо и обичало да се презапасява, да контролира и да брои (о, това му било любимо!), а също да планира бъдещето и да се тревожи за него… Душите не познавали страха, гнева, омразата и тревогата. Тяхната работа била да Свързват, да Изграждат и да Поддържат връзки между хората.

И така, тези две Души се намерили – някъде, някога. Без значение кога и къде. Може би се познавали от предишни животи, а може би се запознали в този живот съвсем случайно. Въпреки че, ако питате мен, случайностите са най-неслучайните събития.

Когато двете Души се свързали, между тях започнал да тече поток от енергия с мисли, чувства и усещания. Всяка една от Душите знаела какво се случва с другата независимо от времето и пространството. Дори когато телата им мълчали и живеели много далеч едно от друго, всяка от двете Души знаела кога другата мисли за нея, кога е раздразнена и уморена, кога е уплашена и тревожна, кога спи и кога будува, кога сънува другата Душа, кога има и кога няма нужда от нея. Това знание било интуитивно, то протичало по нишката от енергия.

Всяко от двете същества обаче притежавало и свое Его. Егото уж се радвало на връзката между двете Души, но с присъщото му недоверие към Живота и Съдбата често поставяло препятствия пред енергията, която виждало, но не можело да си обясни. Подкрепяно от човешките правила и закони, сред които Душите били принудени да живеят, Егото обичало да си играе с двете същества и да поставя на изпитания Душите им.

Любимата игра на Егото била един танц. Но това не бил приятният, животворен, свързващ телата танц, а един друг – носещ тревога и тъга. Егото знаело, че двете Души имат различни задачи на този свят. Едната Душа трябвало да се научи да дава безусловно, а другата – да приема безусловно. Затова Егото лесно измислило болезнените стъпки на своя танц.

Когато едната Душа била уморена и заспивала, Егото започвало да шепне на нейните тяло и разум, че всичко, от което те се нуждаят тук и сега, е другото живо същество, с което са свързани. Тялото и разумът били уплашени и тъжни, защото Душата им спяла и нямало кой да им вдъхне мъдрост, смелост, да заглуши думите на Егото. Тогава едното същество правело крачка напред към другото. Последното обаче също чувало шепота на своето Его и тълкувало тази крачка напред като нежелано изискване от някой, който не може да се справи сам и нарушава чуждия покой. Затова второто същество правело крачка назад. Първото се ядосвало на това отстъпление и търсело реванш, започвало наистина да изисква и така порочният танц се завъртал. Крачка след крачка, двете същества се изпълвали с негодувание все повече и повече и не виждали по-далеч от носа си.

Рано или късно обаче, една от Душите се събуждала и виждала изкривения от Егото танц на двете същества. Виждала как те говорели на различни езици, как приемали действията на другия като нападение, как не се чували и не се разбирали. Въртейки се в гнева си, те не усещали светлия поток от енергия, който ги свързвал и който подреждал пъзела само с инструмента Любов.

Отърсила се от съня, едната Душа спирала танца и започвала наново да възстановява разрушените мостове. Другата Душа усещала промяната и също се събуждала. Тогава и двете същества спирали и правели крачка едно към друго. Егото продължавало да шепти заканите си, но нуждата от общуване на Душите им ставала по-силна от всякакви игри. Те замирали и зачаквали сигнала за това, че енергиите, течащи между тях, са на една вълна. Тогава се протягали и се докосвали – през пространството, което ги деляло. Можели да усетят прегръдката си през километрите и през часовете. Изпитвали спокойствието на Души, които не мислят, а знаят и чувстват.

Приказката никога няма да свърши. Докато има Души и Его, те ще се борят. Понякога ще си стискат ръцете с една обща цел, но по-често ще са в конфликт. Защото обратното на Страха не е смелост, а Любов и Вяра.

Реална Нереалност

Искаш прегръдка, а получаваш (hug). Искаш целувка, а получаваш :* Искаш да видиш човека до себе си, а получаваш движещо се изображение. Искаш реалност, а получаваш илюзия… Другият става все по-далечен, все по-непознат и все по-неразбран. Далеч от ръцете, далеч от сърцето… Или?

Няма измъкване от интернет и социалните мрежи, това е ясно. Нереалистично е да искаме да се върне доброто старо време, когато общувахме на живо и нямаше нужда да добавяме това уточнение „на живо“, когато канехме някого на среща. За добро или лошо, живеем в 21 век и електронните джаджи са навсякъде около нас. Много често от тях зависи работата, препитанието ни. Много често те са и единственият начин за връзка с хора, които живеят далеч от нас. Така че… Какво да сторим, за да задоволим адекватно най-базовата и нормална човешка потребност – тази от общуване (на живо)?

Да видиш Другия, да погледнеш в очите му, да чуеш гласа му, да усетиш аромата му, да го прегърнеш и целунеш, защото ти е близък, или да наблюдаваш мимиките и жестовете му от разстояние, за да го опознаеш по-добре. Не е ли това единственият начин да БЪДЕШ с някого в реалността? Да го усещаш с петте си сетива, а не само с едно или две? Според научните изследвания, около 80% от информацията при общуване получаваме чрез зрението, около 10% – чрез слуха си, а останалите десетина процента са отредени за обонянието, вкуса и осезанието ни. Питам се обаче, каква е разликата в КАЧЕСТВОТО на тази пренебрегвана от мнозина информация спрямо това, което виждаме и чуваме отсреща?

Ароматът на Другия, неговата естествена миризма, ни носи важни сведения за него и за взаимното ни общуване. Според лекарите, промяната в мириса на човек може да показва дори наличието на различни заболявания. Извън медицинската сфера обаче, ароматът на Другия прави най-често две неща – привлича ни или ни отблъсква. Дава ни първично усещане за това дали другият е приятел или враг, добър или лош, приятен или неприятен за нас. Тази информация достига до същността ни несъзнавано или полусъзнавано и често ние самите не знаем защо таим симпатия към някого и антипатия – към другиго. Естественият мирис на Другия, съчетан с цялостното му излъчване (a то е съвкупност от мислите и емоциите му), ни казват „Ела“ или „Стой надалеч“.

Докосването до Другия не може да бъде заменено от никоя машина, изобретена до този момент. Усещането за тялото и вкуса на Човека, с когото общуваме и сме близки, е това, което ни дава най-важната информация – как се чувстваме в интимното пространство на нашето общуване. Мястото, където сме най-уязвими, най-раними и крехки, но и най-истински. Прегръдката, целувката, погалването, сексуалният акт са НУЖДА, а не желание или каприз. Но колко често заменяме тези подаръци от природата с емотикони, стикери и видеоклипове? Могат ли изображението и звукът да ни донесат информацията и преживяването на БЛИЗОСТ с Другия? Вярвам, че не.

Ако приемем, че живото общуване между хората е незаменимо и носи най-голямо удовлетворение, то защо онлайн комуникацията е в своя пик и вече ни е трудно дори да се погледнем в очите? Няма да повтарям това, което вие знаете – че общуването чрез писане на съобщения или използване на камера е по-лесно, по-бързо, по-евтино и по-безопасно. Но дали това последното – безопасността – често не взима връх и то в отрицателния смисъл? По-безопасно ли е за моите чувства ти да си далеч и аз само да ти пиша? Ако е така, това истинско общуване ли е? Презастраховаме се, че ако нещо не ни хареса в Другия, просто ще го блокираме. А в реалността няма такава опция. И това е страшно за много хора…

Живеем във времена, в които е нужна СМЕЛОСТ, за да общуваш с Човека на живо! Трябват кураж и вяра в себе си, за да застанеш с лицето и тялото си до някого и да му кажеш какво мислиш за него, какво чувстваш към него. Да дадеш топлина и приемане или обратното – да поставиш граници. Да го подкрепиш емоционално с усмивка и докосване или да му покажеш с цялото си същество как се чувстваш в неговата компания. Трябват умения, трябва емпатия, трябва човечност.

А написаните думи и стикерите в социалните мрежи нямат тази сила – при все разнообразието им. Защото тонът на гласа, мимиките, жестовете, ароматът, ръкостискането, топлината на Другия са истинската реалност. Останалото е заместител на това общуване. Онлайн комуникацията не е маловажна, но не може да задоволи най-голямата ни нужда – тази от близост и усещане на Другия. Защото всички човешки потребности се задоволяват само от друг човек. Останалото е изкуствено. А изкуствените цветя не миришат – нито приятно, нито неприятно. Никак. Те просто не носят информация. Кой съм Аз и кой си Ти?

„Какво ще ми прави психологът?“ или видове терапии

Както в медицината или в образователната сфера има различни философии и стратегии за работа, така и в психотерапията има множество подходи и начини да се помогне на човека. Целите на психотерапията по принцип са:

  • да се открият причините за проблема, а не само симптомите му (например паническите атаки са само симптом)
  • да се открие, покаже и насърчи потенциалът на човека да се променя в позитивен план
  • да се постигне осъзнаване от страна на клиента за позицията му в различните роли (дете на родителите, партньор, колега, приятел и т.н.) и как се е стигнало до това състояние, което иска да промени
  • да се уточнят личните цели на клиента и да се организира той чрез ясни и реалистични стъпки за постигането им
  • да се даде емоционална подкрепа на човека, така че той да се почувства РАЗБРАН, УВАЖЕН и ПРИЕТ такъв, какъвто е
  • да се повиши усещането за приемане на себе си от страна на клиента
  • да се научи клиентът как да променя мислите и действията си така че да се променят и чувствата му
  • други специфични за конкретната школа цели

Основните видове терапии са психоаналитичните, психодинамичните, когнитивните, поведенческите, позитивните, хуманистичните и системните подходи. Ще разгледаме накратко тяхната същност, за да имате представа към кой метод може да се насочите, когато избирате терапия и специалист.

  • Психоанализа и психодинамични подходи – Идеята тук е, че психичните проблеми произтичат от несъзнаваното в човека и терапията цели осъзнаване на тези съдържания, заровени дълбоко в нас. Работи се със защитните механизми, които човек използва, за да се спаси от болезнената за него реалност – отричане, потискане, изтласкване, рационализация и други. При психодинамичните стратегии терапевтът слуша клиента, използва специфични инструменти като свободните асоциации и интерпретира чутото с цел осъзнаване на мислите, чувствата и поведението в миналото и настоящето. Психоанализата е дългосрочна терапия, която може да отнеме години, тъй като цели дълбока и дълготрайна промяна у човека. Съвременните психодинамични терапии са по-краткосрочни и целят разрешаване на неотложни проблеми. Част от психодинамичните терапии са също юнгианската психоанализа (Карл Юнг – колега на Зигмунд Фройд, който създава свой подход), транзакционният анализ (разглежда трите състояния на Аз-а – Дете, Родител и Възрастен), Аз-психология и обектни отношения.
  • Когнитивни и поведенчески терапии – Идеята на когнитивните и поведенческите психотерапевти е, че равновесието в живота ни се нарушава не от самите ситуации, в които попадаме, а от мислите и отношението ни към случващото се. Целта при тези терапии е да се промени мисленето за проблема и да се изпробват нови начини на реагиране и действие. Терапевтът е по-активен в сравнение с психоаналитика, но клиентът е водещата фигура, която работи заедно с психолога за промяната. Бихейвиористичният подход (психология на поведението, базирана на създаването и промяната на условните рефлекси при човека) и когнитивната психология (как мислите влияят на поведението) се обединяват в когнитивно-поведенческата психотерапия. Накратко КПТ разглежда и променя порочния кръг, при който отрицателните мисли („Ще се случи нещо лошо“) пораждат неприятни емоции (страх, тревога, гняв), емоциите водят до нежелано поведение (обвинение към другия например), а това поведение потвърждава отрицателните мисли („Лошото се случи!“). Терапевтът търси, анализира и показва на клиента си каква е връзката между телесни усещания, мисли, чувства и поведение. Целта е да се оборят крайните негативни очаквания и убеждения, за да се промени усещането, след което да се използват поведенчески експерименти (нови поведения), които допълнително да докажат погрешността на мислите. Терапията чрез приемане и поемане на отговорност, диалектичната поведенческа терапия, преработването на убеждения (когнитивно реконструиране), рационално-емотивната поведенческа терапия, „ваксинирането против стрес“, привикването към страшен за клиента стимул, практикуването на техники за mindfulness (осъзнатост) – всички те могат да бъдат част от когнитивно-поведенческата терапия или отделни методи за работа. КПТ е полезна най-вече при тревожни и депресивни разстройства, фобии, обсесивно-компулсивно разстройство, тоест когато клиентът осъзнава състоянието си и желае активно да работи за преодоляването му.
  • Позитивна психотерапия – Съсредоточава се върху себеосъществяването и благоденствието на човека като катализатори за промяна. Обучава клиента как да насочва вниманието си към източниците на щастие в своя живот. Според американския психолог Мартин Селигман например условията за благоденствие са 5 – положителни емоции, положителни отношения с другите, смисъл, отдаденост и постижения. Терапията се нарича „позитивна“ не в смисъл на „оптимистична“, а като съответстващо на първоначалното си значение, тоест заложените у всеки човек и действителни способности, които могат да се развият. Терапевтите насърчават способностите за преработка на конфликтите (вътрешни и външни) и ре-интеграция (например в семейните отношения, груповите, партньорските).
  • Хуманистични терапии – Те разглеждат човека като цялостна личност със свободна роля, който може дейно да взема решения. Хуманистите смятат, че по природа човекът е добър, способен и устойчив на трудности. Върховната цел на човека е да се самоактуализира – да осъзнае потенциала си и да осъществи мечтите си. Хуманистичните терапевти водят разговор с клиентите си, като проявяват разбиране и емпатия, задават отворени въпроси и слушат как човекът преценява себе си. Целта е клиентът да изразява свободно мислите и чувствата си, за да се преодолеят вината, срамът и защитните механизми. Хуманистичните терапии са насочени към настоящето и бъдещето, за разлика от психодинамичните подходи например. Част от хуманистичните терапии са личностно-центрираната терапия; терапията, насочена към настоящето; екзистенциалната терапия; гещалт терапията; терапията, насочена към емоциите; емоционално насочената терапия (за двойки и семейства); ориентираната към решения краткосрочна терапия (5 срещи за резултат). Тук можем да посочим и някои методи за облекчаване на психически травми и негативни емоции като соматичните терапии (масажи, дихателни упражнения, йога, тай-чи, масла и аромати), EMDR (десензитизация и повторна преработка на травматични събития чрез движения на очите), хипнотерапия, арт терапия и терапия чрез общуване с животни.
  • Системни терапии – Както показва името им, тези подходи разглеждат семейството, работното място и други общности като системи. Съответно за проблемите, декларирани от един човек, следва да се търсят решения, които са адекватни и позитивни за всички членове на системата. Терапевтите отчитат динамиката на системата, моделите на поведение на членовете й, неписаните правила, несъзнаваните конфликти и т.н. Специалистите могат да постигнат дълготрайна промяна само ако всички членове на системата приемат, че промяна е необходима. Например, при системната фамилна терапия се работи с проблеми, които засягат цялото семейство (или няколко семейства) – раздяла, развод, смърт, раждане на дете и т.н., като терапевтът установява как членовете на семейството виждат и изпълняват своите роли. Целта е всеки човек да разбере как действията му влияят на него самия и на другите около него, но също така как външните фактори (например икономическа криза в страната и безработица) се отразяват на отношенията в рода. Към системните терапии можем да включим стратегическата фамилна терапия, контекстуалната терапия и терапията на развитието, провеждана в диада (за деца, преживели емоционални травми като неглижиране, насилие и други). Основен фактор за успешното провеждане на системните психотерапии е желанието на (почти) всички членове на една система да участват в промяната.

Каквато и терапия да изберете, помнете, че най-важна е доверителната връзка специалист-клиент, както и спецификата на вашата ситуация. Например, ако сте млад и динамичен човек, който прекарва по-голямата част от времето си в работа и усещате, че проблемът ви е решим, но имате нужда от друга гледна точка, можете да изберете краткосрочната терапия, ориентирана към решения. Обратно, ако желаете дълбинна промяна на всички нива от живота ви и имате търпението да изследвате себе си дългосрочно, може би психоанализата е за вас. Бъдете смели и променяйте! 🙂

Искам и Трябва – приятели или врагове?

Представяте ли си колко закърнели са мозъците ни от многогодишно възпитание и моделиране от страна на обществото?!? Толкова закърнели, че когато ни попитат какво наистина искаме, често не можем да отговорим… Не можем да стигнем до дълбините на сърцето си и да кажем с абсолютна сигурност – Ето това искам!

Как човек знае, че иска нещо? Май не е толкова просто да се отговори на този въпрос. Ако изключим какво според него трябва да има или да направи… Ако изключим нещата, които близките му искат за него… Ако изключим прищевките му, тоест „МЕНТЕпотребностите“, както ги нарича Мадлен Алгафари… Ако изключим страховете му, които го тласкат към това да трупа вещи, медали, комплименти… Тогава може би ще сме по-близо до това какво наистина искаме.

Социалните стереотипи са много силни във всяка една страна по света, но в България като че ли мнението на другите винаги е било по-важно от собственото ни усещане за живота и как той трябва да се живее. „Какво трябва да направиш преди да навършиш 30 години“, „Плюсове и минуси на късната бременност“, „Как да си изберем партньор“ и още куп други съвети и правила слушаме и усещаме още от най-ранна детска възраст. А колко често са ви питали ВИЕ какво искате, от какво наистина имате нужда? А колко често са ПРИЕМАЛИ отговора ви, без да ви съдят?

Дали „трябва“ и „искам“ са врагове? Нормално ли е те да сочат две и повече противоположни неща? Например „искам да съм спокоен и щастлив“ и „трябва да работя“? Нужно ли е да сме спокойни и щастливи само ако не сме на работа? Или пък неписаният закон, че целта в живота на всеки човек е да се ожени/омъжи и да има деца? Или това, че трябва да бъдеш само с един партньор до края на живота си? Има още много „трябва“, но къде тук е свободната воля?!?

Ще кажете – Много често казваме „трябва“, когато имаме предвид „искам“, например „Трябва да тръгвам“, когато не ни се стои повече с човека или хората около нас. Възможно е, но какво послание отправяме с тези реплики първо към себе си и след това към човека срещу нас? Не казваме ли на себе си, че не е важно какво искаме, а само какво трябва? И не оставяме ли другите с впечатлението, че не избираме сами действията си?

Не е нужно Искам и Трябва да са врагове. Но много малко неща трябва да се правят – те са описани в законите, например Наказателния кодекс. Всичко останало би следвало да е в областта на Искам. Колко често обаче спираме и си задаваме въпроса Какво наистина искам? За какво копнея сега?